През 2022 г. Германия приложи една изключително деликатна правна фигура – т.нар. „особен управител“ върху дъщерното дружество на руската „Роснефт“, което оперираше няколко рафинерии в германската енергийна система. Решението бе взето заради войната в Украйна и американските санкции, които застрашаваха стабилността на доставките
Тогава германското Министерство на икономиката назначи федералния енергиен регулатор Bundesnetzagentur за доверен управител на компанията, за да гарантира непрекъснатостта на енергийните потоци и да предотврати блокиране на рафинериите. Формално собствеността не бе отнета, но правата върху управлението бяха временно прехвърлени на държавата.
Този германски модел представляваше временен акт на намеса под публичен контрол. Решението на правителството бе подложено на съдебен преглед – „Роснефт“ дори оспори мярката пред Федералния административен съд.
И макар съдът да потвърди основателността на намесата, самият факт, че „Роснефт“ има право да сезира съда, запазва принципа на правовата държава.
Така Германия демонстрира как една извънредна икономическа мярка може да се впише в конституционния ред, дори под външен натиск.
Две години по-късно България върви по същия път, но с една опасна разлика. След като САЩ блокираха планираната сделка на швейцарската Gunvor за придобиване на активите на „Лукойл“ по света, българското правителство налага законови промени, които да позволят държавата да поеме контрола над рафинерията „Лукойл-Нефтохим Бургас“.
На пръв поглед мотивите звучат сходно с германските: национална сигурност, енергийна независимост, избягване на санкционен риск...
Но внесените в Народното събрание текстове разкриват коренно различна правна философия.
Предвижда се назначаването на „особен управител“, който ще има пълни правомощия върху управлението, активите и договорите на дружеството...
Дотук добре, докато не се стигне до един малък, но съдбоносен детайл: в проекта е записано, че „всички актове и решения на този управител не подлежат на административен и съдебен контрол“...
Това означава, че:
• дори ако управителят наруши закони или конституционни права,
• дори ако извърши действия, ощетяващи акционери, работници или държавата,
• дори ако злоупотреби с власт –
никой няма право да обжалва неговите решения.
Така се създава правен вакуум, в който „извънредното“ се превръща в режим на пълен произвол.
Това не е просто техническа грешка – това е отмяна на чл. 56 и чл. 120 от Конституцията, които гарантират на гражданите и юридическите лицаправото на защита и достъп до съд.
А когато се създаде орган с неограничена власт и без контрол, държаватавече не е правова.
Германският модел, при всичките си зависимости от САЩ и ЕС, спазва формата на демократично управление – временен контрол под съдебен надзор.
Българският „препис“ на същия модел премахва именно онова, което прави намесата допустима: контрола, отчетността и възможността за обжалване.
Така под лозунга за „национална сигурност“ се узаконява вътрешен административен абсолютизъм заради външен санкционен натиск.
Зад цялата тази конструкция прозира не само копие от чужд закон, а нова форма на колониален контрол – такъв, при който външната сила (в случая САЩ) принуждава други държави да изработят собствен инструмент за подчинение.
Германия реагира с юридически предпазни клапи, за да остане държава.
България, според този законопроект, се отказва от тях доброволно.
Въпросът не е дали ще има „особен управител“ в Лукойл-Нефтохим Бургас.
Въпросът е дали ще има особен контрол над властта му?
Дали държавата ще остане правова или ще превърне националната сигурност в оправдание за абсолютната власт?
Всяко общество, което позволява на един човек или на един закон да е над съда, тогава санкциите отвън се израждат в произвол отвътре.
