„Когато става дума за БПЦ трябва да се мълчи, мълчи, мълчи! Независимо дали в нея ще се убиват един друг свещенослужители, ще изчезват тайно милиарди от разни скрити или явни сметки, или просто ще се въртят едни пари с продажбата на църковни имоти.
Откъде накъде някакъв си Дионисий ще ходи на протести срещу хегемона Бойко, който по право е закичен с благословията на личната си църква? Църковен съд щял да съди отеца заради тъмни негови дела, които така и все още не са оформени в църковен обвинителен акт. Защо ли ми прилича много на държавното ни разследване на криминални престъпления, при което обвиняем може да стане всеки, а обвинението да стане факт, когато човек остарее или почине? Искат да ни докажат, че освен безгласни миряни, сме и дарвинови маймуни.
Духовниците първо да извадят гредата от собственото си око, после да помогнат да извадим треската от националното ни око.
Бог обича смелите и само те са „Неговите“, независимо какви одежди носят.“

В тежки времена за света и народите, в залитания по политически крайности и жалък популизъм, потърсихме едно мнение на човек, който никога не крие своята позиция на експерт за случващите се събития. И не го е страх да бръкне в най-тъмните места на националните дебри.
За отговорностите на църквата, за дълга на духовните водачи, за ролята им в освестяването на собствения им народ, за това - възможен ли е днес нов екзарх Стефан, изправил се срещу държавната машина и превърнат в „Праведник на света“, за избора между мъченик и грешник и за истинското място на духовниците, разговаряме с полк. Николай Марков.

-    Полковник Марков, потърсихме Ви точно днес, в деня на обесването на Васил Левски и това не е случайно. Вие сте човек, който не е спирал да се бори за своята кауза - истината и свободата на волята. Подтикът ни за диалог е едно изявление от сайта на БПЦ, в което тя се разграничава от протестните речи на отец Дионисий Мишев. А основният въпрос е - защо всичко свързано у нас с дейността на църквата се превръща в криза?

-    Разговорът за вяра и религия е сложен, защото това е като плуване в мътните води на буйна река, в която живеят както свирепи хищни видове, така и напълно безобидни  същества. Емоциите по темата най-често се калкулират като сума от невежество, незнание и инертност, които съществуват във всеки жив човек. Идеята за вечния живот не е вчерашна, нито води началото си от новите, добре познати на новия свят религии. Фактът, че и до ден днешен  в света няма класификация на стотиците съществуващи  в света религиозни общности, е показател за нивото, до което е достигнало човечеството в стремежа си за придобиване на вечен живот чрез вярата.

-    Това важи ли с еднаква сила и за БПЦ?

-    Казвам всичко това като предговор по темата за мястото  и значението на Българската Православна Църква  в обществения живот на страната ни. И въпреки конституционната уреденост на този наш църковен институт, въпросите около него стават все повече от отговорите. Става  сложна тема, а не би трябвало да е така. Сигурно има причина, затова и тя няма как да бъде изяснена напълно от мен, именно и защото в църковените ни хищници не прощават дори единствена мисъл за тях, изказана от такива дребни и незначителни за голямата игра миряни, като мен. Вероятно и като Вас.

-    Говорите за „хищници“. Вмества ли се тази дума в църковния канон и въобще в представата ни за свещенослужене, святост,  вяра, духовност?

-    Когато става въпрос за БПЦ трябва се мълчи, мълчи, мълчи! Всички държавни институции мълчат като риби. Независимо дали в нея ще се убиват един друг свещенослужители, ще изчезват безследно милиарди от разни скрити и явни сметки, или просто ще се въртят едни пари с продажбата или заменки на църковни имоти. След като сме обикновени миряни и независимо, че сме неделима част от това голямо и тайнствено единение на вярващи във вечния живот, ние нямаме право да изричаме и дума по тайнствените дела на църковните водачи. Още повече, когато църквата ни продължава да бъде, откакто я има, властнически аксесоар на държавния ни владетел. Който и да е той. И каквото и да върши. Той е прав.

-    Какво толкова може да върши един православен свещеник, или дори владика?

-    Неведоми са пътищата Господни, както са неведоми и пътищата на Неговите еднолични представители между нас - владиците. Така се възприемат дядовците. Те чуват Неговия глас и ни превеждат на разбираем език Божието слово, което често звучи като: „Не кради!, Не лъжи!, Не прелюбодействай! Обичай ближния си, като себе си! Обичай Бога!"... Винаги съм се чудил към кого от нашите владици да отнеса тези наставления и винаги се оказва, че те се отнасят само за мен. Не за тях, защото те са съвършени и безгрешни. Виновен е всеки друг, но не и те, защото тях може да ги съди само Бог, а нас - който си иска.

-    От всичко казано дотук излиза, че в ръководството на Българската Православна Църква има голям проблем, но не може между обикновените свещенослужители да няма изключения, нали?

-    Впрочем, оказа се, че и това правило има изключение и именно архимандрит Дионисий Мишев е изключението. Че кой друг? Откъде накъде някакъв си Дионисий ще ходи на протести срещу хегемона Бойко, който по право е закичен с благословията на личната си църква? Такова своеволие на свещеник е недопустимо и оказа се - подсъдно. Църковен съд щял да съди свещеника заради тъмни негови дела, които така или иначе все още не са оформени в църковен обвинителен акт. Защо ли това църковно процесуално ръководство ми прилича много на държавното ни разследване на криминални престъпления, при което, обвиняем може да бъде всеки от нас, а обвинението му да не стане факт дори след като остарее и почине. Явно едни и същи военизирани люде искат да ни докажат, че освен безгласни миряни, сме и дарвинови маймуни. И не Бог ни е направил човеци, а сме произлезли вследствие еволюцията на някое чехълче или еуглена.

-    Никой не може да минимизира историческата роля на Българската Православна Църква през вековете, но как ще продължат тези нейни днешни  негативи във времето напред? Особено в напрегнатите световни политически реалии? Що за пастир на народа си ще бъде?

-    Чудя се, дали в наши дни е възможен патриарх на БПЦ, като екзарх Стефан. Не мисля. И въпреки, че доскоро и него го бяха изтрили от църковната ни история по обясними причини,  днес тази църковна свещ е вписана в световната история като „Праведник на света“. Дали е бил идеален, колкото днешните наши митични  герои - владици? Не, разбира се. Има много информация по този въпрос. Но е дръзнал да бъде различен и най-вече себе си. Да влезе в конфликт с държавната и фашистка власт, да се изправи, да въстане, да воюва дори с нея, макар тя да е тежко въоръжена, а той беззащитен и почти сам. Само с Бога. Готов да бъде мъченик, но не и грешник пред лицето на земята и небето.

-    Този духовен пример заслужава да се припомни във време като днешното. Защо няма такива светли умове и сърца днес е може би банален въпрос, но все пак? Защо?

-    Патриарх Стефан избра да бъде до своя разумен народ и народа български го разпозна и подкрепи. Така бяха спасени хиляди невинни български евреи от пълно изтребление и бунтът на екзарха се превърна в спасителен пояс на цялата българска нация и държава. Бог обича смелите и само те са Неговите, независимо какви одежди носят. Те, които дръзват да воюват с железен юмрук, но сърцето им не спира да изгаря от любов към всеки свой ближен и достоен да влезе в храма на праведниците.

В наши дни, по народно дело дръзна само Дионисий Мишев. И мисля, че не Светият синод има моралното право да съди без реален обвинителен акт. И въобще да съди някого, бил той свещеник или мирянин. Първо да извадят гредата от собственото си око, след това да ни помогнат да извадим треската от нашето национално око. И да бъдем едно цяло, ако ще бъдем Българска църква.